Мислено се връщам към онзи слънчев ден, през онзи красив септември. Някъде в тълпата, със старата китара, озъртаща се. Пред мен изниква група момчета – поглеждат учудено към това странно момиче и с бавна, несигурна крачка се приближават. Усмивката му ме заслепява и аз не успявам да видя нищо друго, никого другиго. Единствено усещам сърцето ми как лудешки бие, как краката ми се подкосяват и ръцете ми изтръпват. Той сигурно подава ръка и бързо изрича името си, което по-късно носи само лоши спомени и напразно пролети сълзи. За тези пет минути, в които той ме гледа, изучавайки, търсейки, потънал в мисли, набързо бях премерила възможностите и тайно стисках палци.
И вече 9 месеца, 9 месеца несподелена, незавършена, детска, изкренна, пламенна любов се носи във въздуха около мен. Пъти наранявана, пъти отблъсквана, пъти обиждана. И въпреки всичко, въпреки загубената надежда, продължавам да го обичам. Продължавам да умирам, малко по малко при всяко срещане на погледите ни, продължавам да искам той да бъде мой.
И нека този спомен остане завинаги татуиран на сърцето ми. Нека това име остане мое, дори и само то, докрая. Нека да мога да се връщам назад всеки път, в когото ми се прище да умра. Нека усмивката на лицето ми не помръква, когато той ме забрави. Нека продължа така безжалостно, безсмислено, истинско да го обичам. Нека.
Няма коментари:
Публикуване на коментар