И когато се огледам виждам, че съм загубила себе си.

Думите, които излизат от устата ми, чувствата, за които сърцето ми бие, те не са мои.

Те са на онова момиче, което ти създаде, на онова момиче, което ти обичаше, не на мен.

И истинското ми „аз” се бе загубило някъде межди трепетите, между сълзите.

Сърцето ми заби лудешката,а мисълта, че мога да го открия някъде ме накара да се разтреперя. И започнах да се ровя из спомените, с плахата надежда, че то ще бъде там.

Набързо прелиствах страниците, както някога правех с „Патиланци”.

Едри капки сълзи се стичаха по лицето ми, но аз продължавах да вярвам, да търся.

И точно тогава, онази същата болка проряза гърдите ми и ме остави без въздух.

Намерих го, намерих онази част, намерих себе си.

И се върнах, върнах се, без да обичам, без да чувствам дори, без да се смея.

Онзи детски плач екна в съзнанието ми и идеята за съвършенство си отиде.

Красивата му усмивка наново озари сивият ми ден и аз се впуснах в мечти.

Старото ми „аз” бе вече заличено и нови лъчи пробляскваха в очите ми.