http://www.youtube.com/watch?v=-8JRtGMBUz0&feature=related

"And i don't care if i lose my mind, 'cause i'm inlove wiht a fairytale."
ще ми се и аз да казвах така. ще ми се да бях влюбена в една от онези красиви приказки, където грозното патенце винаги става красив лебед и приказният принц намира своята половинка. ще ми се да бях влюбена в нещо по-добро от мечтите. ще ми се да бях влюбена в човека, който ме обича. ще ми се да живеех в една приказка.
но не. аз не съм спящата красавица, и няма пПринцът да дойде да ме спаси от върха на някой кула. и няма да се радвам на пролетта в обятията на любимия. няма да се радвам и на идващото лято, засипало ме с пухчета от проблеми. но ще се радвам на зимата. зимата, която ще замрази сълзите ми. ще прикрие сините на времето и ще изтрие грима от лицето ми.
но защо ли ми трябва всяка една от тези приказки. не се нуждая дори и от големия замък и летящия лилав дракон. не се нуждая от нищо, освен теб. освен от мечтите ти, вплетени в красотата на деня. освен от усмивката ти, пронизваща тъмнината. освен от косата ти, развяна от вятъра, понесъл поредните загубени души. единствено и само ти, да покоряваш сърцето ми, докосвайки ме. да успокояваш душата ми, единствено и само с топлия си дъх...
и ти винаги ще останеш моята приказка. винаги ще останеш мечтата, в която се влюбих. винаги ще останеш този, когото обичам.

И когато се огледам виждам, че съм загубила себе си.

Думите, които излизат от устата ми, чувствата, за които сърцето ми бие, те не са мои.

Те са на онова момиче, което ти създаде, на онова момиче, което ти обичаше, не на мен.

И истинското ми „аз” се бе загубило някъде межди трепетите, между сълзите.

Сърцето ми заби лудешката,а мисълта, че мога да го открия някъде ме накара да се разтреперя. И започнах да се ровя из спомените, с плахата надежда, че то ще бъде там.

Набързо прелиствах страниците, както някога правех с „Патиланци”.

Едри капки сълзи се стичаха по лицето ми, но аз продължавах да вярвам, да търся.

И точно тогава, онази същата болка проряза гърдите ми и ме остави без въздух.

Намерих го, намерих онази част, намерих себе си.

И се върнах, върнах се, без да обичам, без да чувствам дори, без да се смея.

Онзи детски плач екна в съзнанието ми и идеята за съвършенство си отиде.

Красивата му усмивка наново озари сивият ми ден и аз се впуснах в мечти.

Старото ми „аз” бе вече заличено и нови лъчи пробляскваха в очите ми.

любов в миналото.

И очите ми бавно привикваха с тъмнината.
Стрелките се гонеха една след друга,
като с играта си нарушаваха идеалната тишина.
Само той липсваше.
Неговата красива усмивка,
прекрасните му кафеви очи и топлите му ръце,
които се обвиваха около мен всяка вечер.
И мислите ми се лутаха около тези спомени,
с ръце проследявах извивките му.
Гласът му ме успокояваше,
даваше ми надежди, но вече нищо не бе останало.
Сърцето ми, душата ми...
Времето препускаше покрай мен,
Подминавайки ме, потънала в спомени.
И бе по-добре да се вкопча в тях,
Отколкото да се лутам сама из настоящето.

back.

Мислено се връщам към онзи слънчев ден, през онзи красив септември. Някъде в тълпата, със старата китара, озъртаща се. Пред мен изниква група момчета – поглеждат учудено към това странно момиче и с бавна, несигурна крачка се приближават. Усмивката му ме заслепява и аз не успявам да видя нищо друго, никого другиго. Единствено усещам сърцето ми как лудешки бие, как краката ми се подкосяват и ръцете ми изтръпват. Той сигурно подава ръка и бързо изрича името си, което по-късно носи само лоши спомени и напразно пролети сълзи. За тези пет минути, в които той ме гледа, изучавайки, търсейки, потънал в мисли, набързо бях премерила възможностите и тайно стисках палци.
И вече 9 месеца, 9 месеца несподелена, незавършена, детска, изкренна, пламенна любов се носи във въздуха около мен. Пъти наранявана, пъти отблъсквана, пъти обиждана. И въпреки всичко, въпреки загубената надежда, продължавам да го обичам. Продължавам да умирам, малко по малко при всяко срещане на погледите ни, продължавам да искам той да бъде мой.
И нека този спомен остане завинаги татуиран на сърцето ми. Нека това име остане мое, дори и само то, докрая. Нека да мога да се връщам назад всеки път, в когото ми се прище да умра. Нека усмивката на лицето ми не помръква, когато той ме забрави. Нека продължа така безжалостно, безсмислено, истинско да го обичам. Нека.

мисли, обвити в една съдба.

Вървя по пътя осеян с дупки, чудеща се, дали това е правилната посока.
Вълните шумно се разбиват в острите скали, точно както мечтите ми.
Небето, все така мрачно, подготвя света за предстоящата буря.
Сърцето ми бавно отмеря секундите живот, давайки преднина на колите.
Малки капки се стичат по лицето ми, но не мога да разбера дали това са мои сълзи, или на небето.
Не чувствам напълно нищо, освен болката, която раздира гърдите ми.
Мислите ми са далеч над океана, загубени в миналото.
Малка червена точка се приближава към мен, но аз съм мъртва за света.
Спирачки се удрят уплашено, но е твърде късно.
Незнаеща, търсеща и все така празна, се оглеждам за болката.
С очи претърсвам пространството, но небето, вълните и меланхолията вече ги няма.
Тишината ме обгръща с ръце и аз доброволно се оставям на тъмнината.